Офис София / Sofia Office


Десет години след Леман Брадърс: може ли либералната демокрация  да преживее още една финансова криза?

Десет години след Леман Брадърс: може ли либералната демокрация да преживее още една финансова криза?


David Shankbone

Изглежда, не сме научили уроците от близкото минало и може би сме обречени да ги повторим

През последните седмици медийни издания от целия свят отбелязаха десетата годишнина от предвестника на глобалната финансова криза: фалитът на Леман Брадърс, някога една от най-значимите инвестиционни банки в САЩ. Много от статиите отразяват развитието на събитията, довели до кризата, злодеите и политическите герои, които изкараха световната икономика от бездната, предотвратявайки повтарянето на Голямата депресия. И все пак неудобната истина е, че нито структурата на финансовата система, нито политическият дискурс около нея са се променили достатъчно, за да се предотврати втори такъв колапс. Изглежда уроците от 2007-2008 година са били забравени - или заровени в далечно, дори страшно минало, което няма нищо общо с настоящето, коментира Сабастиан Дулийн, Европейския съвет за външна политика.

Това самодоволство може да се види и в решението на президента Доналд Тръмп да намали банковите регулации в САЩ, въведени след 2008 година. През май тази година Конгресът прие първия пакет от мерки, които значително смекчават някои аспекти на Закона Дод-Франк от 2010 година. Освен това, по назначение на Тръмп държавни служители, подкрепящи сравнително хлабави регулации, оглавяват ключови агенции за финансов надзор. Тъй като Законът Дод-Франк дава на тези агенции голяма свобода при налагането на финансови правила, подобни назначения на практика отслабват действието му.

По подобен начин, малко от важните правителства взеха на сериозно заплахата от банки, които са прекалено големи, за да бъдат оставени да фалират. Кризата показа, че е невъзможно да се затворят огромни, силно задлъжнели банки, без това да навреди на цялата икономика - проблем, който принуждава политическите лидери да поемат дълговете им. Този урок, изглежда, е забравен в много части на Европа. Например, има политическа подкрепа за сливането на Дойче Банк и Комерцбанк, въпреки че обединяването на счетоводните им баланси - от около съответно 1,500 милиарда долара и 500 милиарда долара, би създало институция, държаща приблизително 60% от БВП на Германия. Счетоводният баланс на БНП Париба, най-голямата френска банка, нарасна от около 1,600 милиарда долара през 2007 година до около 2,000 милиарда долара през 2017 година.

Правителствата не успяха да се справят и с предизвикателствата на сложността на финансовата система. Една от най-изненадващите страни на кризата от 2007-2008 година беше, че разкри колко малко хора реално разбират заплетените връзки между глобалните финансови институции. След несъстоятелността на Леман Брадърс и последвалата пазарна катастрофа, битуваше широко разпространеният страх, че колапсът на един важен финансов играч може да повали цялата система - въпреки че малцина можеха да проследят връзките, по които това може да стане. Част от притеснението дойде от широкия пазар за извънборсови деривати (OTC), нестандартизираните договори между институциите, които могат да бъдат задействани от неизпълнени задължения или промяната на валутния курс или на лихвените проценти, и за които няма централен регистър.

През 2007 година, когато кризата започна да се разгръща, 507 трилиона долара подобни деривати останаха неизплатени в глобален мащаб (за сравнение, прогнозният БВП за 2018 година е малко под 90 трилиона долара). По последни данни от Банката за международни разплащания 531 трилиона долара в OTC са останали неизплатени през 2018 година.

Друг проблем е, че Европейският банков съюз остава незавършен. Европейските политици не наблегнаха достатъчно на добре познатите проблеми на системата, която допринесе за началото и удължаването на кризата на еврозоната. Все още няма обща рамка за гарантиране на влоговете, а общият фонд за рекапитализиране на банките в случай на криза остава смешно малък.

Съответно, въпреки че в скоро време може да няма друга криза в глобалната банкова система, тя далеч не е толкова сигурна, че вероятността за световна финансова катастрофа през следващото десетилетие да е напълно изключена. Това щеше да е достатъчно притеснително, ако говорехме само за потенциална икономическа вреда: колапсът през 2007-2008 година струваше стотици милиарди за спасяването на банките и още неясно колко трилиона в изгубени възможности.

Макар че повечето хора не го осъзнават, е възможно финансовата криза да е изиграла важна роля в ерозията на либералната западна демокрация. Икономистите Мануел Функе, Моритц Шуларик и Кристоф Требеш показаха, че от 1870 година насам делът на гласоподавателите на десните партии в развитите икономики се покачва средно с 30% (не процентни пункта) след финансови кризи. Този ефект е присъщ за финансовите кризи и не се наблюдава при рецесии или макроикономически шокове, външни за финансовата система.

Възможно е една финансова криза и последвалото от нея спасяване на банките да създаде усещането, че корумпираният елит експлоатира обикновените граждани. Кризата често бива последвана от строги фискални ограничения, тъй като трансферът на парите на данъкоплатците към задлъжнелите банки ограничава бюджета на правителството. Този режим на ограничения увеличава безработицата, както и конкуренцията за все по-оскъдни публични блага като здравеопазване, образование и инфраструктура. В някои страни подобна конкуренция може да разпали враждебно отношение между гражданите, родени в страната, и тези, родени в други държави.

Възгледите на много европейски гласоподаватели отразяват подобно разбиране за събитията. Преди референдума за Брекзит например много граждани на Обединеното кралство изразиха опасението, че работници от Централна и Източна Европа имат същия достъп като тях до държавните училища и услугите на Националната здравна служба в ситуация на ограничено финансиране. Подобни притеснения преобладават и в Берлин, където има силна подкрепа за дясната Алтернатива за Германия. Често срещано оплакване е, че "правителството от години ни казва, че няма пари за ремонт на училищни сгради, но за банките и бежанците изведнъж се намериха пари."

Макар че емпиричният труд на тримата икономисти дава повод за критика на няколко фронта, то по-обхватната им теза изглежда вярна. Ако части от подкрепата за Тръмп и вота за Брекзит могат да се приемат за популистки, то е трудно да се намери страна, засегната от тежката банкова криза през 2007-2008 година, в която не е имало популистка вълна. Този феномен се разпростира отвъд дясната страна на спектъра - леви популисти като Подемос играят тази роля в Испания, а италианската политическа система е под натиск и от двете страни.

Разбира се, зад подема на популистката вълна стои много повече от глобалната финансова криза. Но събитията от 2007-2008 година, изглежда, са допринесли за продължаващата политическа нестабилност в западните демокрации.

Всичко това сочи към обезпокоителния въпрос: като се има предвид, че популистите вече са се установили в повечето западни държави, то къде би могла да ги отведе следващата финансова криза? Десет години след фалита на Леман Брадърс е крайно време политиците да започнат да се отнасят към финансите като към нещо повече от технически икономически въпрос. Ограничаването на риска във финансовия сектор може да се окаже ключово за оцеляването на либералните демокрации.

comments powered by Disqus