Новата културна война на Испания

Встъпването в длъжност на най-фрагментирания парламент от изборите през 1979 г. ще постави началото на период на културна война, центрирана върху националната идентичност.

 

След най-проточилия се „висящ“ парламент в съвременната ѝ история и още едни общи избори Испания най-накрая има парламент. Педро Санчес ще остане в „Ла Монклоа“, резиденцията на премиера, но е трудно да се каже за колко дълго. Той беше одобрен с рекордно ниско мнозинство – 167 гласа „за“, 165 „против“, 18 „въздържал се“. Въпреки че сформира коалиционно правителство (първото от връщането на демокрацията през 1978 г.), Санчес може да разчита само на комбинираните 155 места на неговата социалистическа партия и на „Подемос“ на Пабло Иглесиас, което го прави зависим от подкрепата на осем други партии. Предвид че никое предишно испанско правителство не се е нуждаело от подкрепата на 10 партии, за да прокара законодателство, това добавя елемент на нестабилност към ръководството му.

Но проблемите на Санчес не свършват тук. За да има това крехко малцинство, той си осигури гласуването с „въздържал се“ на две токсични партии – Републиканска левица на Каталуня (лява каталунска сепаратистка група, водена от намиращия се в затвора Ориол Жункерас) и баската „Билду“, политическото крило на бившата терористична организация ЕТА, убила над 850 души. Санчес си осигури въздържанието на Републиканска левица на Каталуня, като подписа документ, обещаващ да започне нов етап в диалога с каталунските сепаратисти и накрая да проведе консултация с каталунците. Фактът, че документът не ограничава разговорите до конституцията от 1978 г., нито пък дефинира целите им, както и че говори за „политически конфликт“, основно искане на сепаратистите – доведе до политическа буря. Дори някои социалистически лидери твърдят, че Санчес е продал конституцията за шепа гласове (той отхвърля тези обвинения). Документът е достатъчно неясен, за да подкрепи аргументите и на двете страни.

Това заседание на парламента показа, че Санчес сега е по-слаб, отколкото беше през април, когато не успя да сформира управляваща коалиция с „Подемос“. Очакванията му, че ще смачка Иглесиас и ще спечели мнозинство на нови избори, се оказаха погрешни. А по време на предизборната кампания пое силни ангажименти да отстоява конституцията и да се бори със сепаратизма. Заради обръщането на позицията му по тези въпроси той загуби доверие и така се изостри слабостта му.

Има поне една област, в която Испания е много по-различна от останалата част на Европа. Докато навсякъде другаде на континента културните войни като цяло се въртят около европейската интеграция, външната политика, имиграцията и морални въпроси, като правата на ЛГБТ общността, абортите и половете, Испания поддържа широк консенсус по тези теми.

Най-вълнуващите разделения между испанските партии и гласоподаватели възникват в области като националната идентичност, конституцията и монархията, наследството от режима на Франко. Когато тези противоречия се проявят, Испания се изправя пред много от същите проблеми като тези в останалите европейски страни – политическа поляризация, институционална слабост, медийни пристрастия и обществено мнение, доминирано от гневни лидери в социалните медии.

Встъпването в длъжност на най-фрагментирания парламент от изборите през 1979 г. ще постави началото на период на културна война, центрирана върху националната идентичност. Това вероятно ще има две основни последици за испанската външна политика.  На първо място, ако външната политика пострада от необходимостта да се гарантира икономическото оцеляване по време на консервативното правителство на Мариано Рахой, по подобен начин и каталунската бъркотия ще консумира много енергия.

На второ място, въпреки че лидерите на „Подемос“ не се очертава да контролират силни министерства, което би трябвало да осигури приемственост във външната политика и отбраната, засилващото се напрежение в Боливия, Близкия изток и Венецуела може да предизвика сблъсък между противоположните визии за външната политика на социалистите и „Подемос“. Това вероятно ще отслаби международното доверие в испанското правителство. Испания ще опита да завърши завръщането си на международната арена, започнато от Санчес през юни 2018 г., но ще трябва да го направи на фона на засилена нестабилност у дома.

 

Прочетете коментара на Начо Торебланка тук.