Спасяването на глобализацията

Както е отбелязал Уинстън Чърчил, твърде много хора, които „се спъват в истината“, „ще се вдигнат и ще избягат, сякаш нищо не се е случило“. В случая на ковид-19 светът се сблъска с неудобни факти, които е невъзможно да бъдат игнорирани. Подобно на финансовия крах през 2008г. и кризата с бежанците през 2015 г., пандемията напълно изложи наяве една дълбока уязвимост от системни заплахи.

Най-важната роля на държавата (и самият смисъл на суверенитета) е да осигури на своите граждани адекватна защита от екзистенциални рискове. Изглежда, че глобализацията подкопава способността на съвременната държава да се справя със сценарии с ниска вероятност и високо въздействие. Точно както терористичните атаки на 11 септември в Съединените щати принудиха хората да преосмислят сигурността, ковид-19 кризата ни принуждава да погледнем наново върху това как управляваме взаимозависимостта.

Звучи съблазнително да попитаме дали тази криза би била разрешена по-ефективно чрез национализъм, или чрез международна координация. Това е грешен въпрос. Истинският въпрос е дали взаимозависимостта може да бъде съвместима и да допълва съществуването на националните държави. В днешната политическа среда лекциите за необходимостта от поддържане на отворени пазари и граници просто няма да са достатъчни. Веднага след като коронавирусът беше признат за глобална заплаха, първият инстинкт на повечето национални лидери беше да затворят границите си. Призивите за международна координация на ниво Г-20 бяха последваща мисъл.

Макар че първоначалното разпространение на вируса се дължи до голяма степен на взаимозависимост, здравната криза няма да бъде преодоляна с националистически или автархични решения. След като ковид-19 се е разпространил, затварянето на границите няма да доведе до нищо. В света, разлюлян от болестта, Жан-Пол Сартр е абсолютно прав: „Адът – това са другите.“

Ковид-19 пандемията  удари международния ред, който вече беше в криза. Очевидно е от поне 2008 г., че противно на това, което дълго време се твърдеше, не всички печелят от глобализацията. Един по-отворен и взаимосвързан свят допринася за силен икономически растеж и просперитет, но също така и за нарастващо неравенство и екологично унищожаване. Свободното движение на хора предостави нови възможности за милиони, но също така увеличи натиска върху обществените услуги и натиска за намаляване на заплатите в приемащите страни, като същевременно подхрани “изтичането на мозъци” от местата, които бяха изоставени.

Много преди пандемията тези тенденции предизвикаха обратен удар, особено в развитите страни. В тях популистките партии и лидери иззеха политическия дневен ред от основните партии, защитаващи следвоенния либерален международен ред. Най-драматичен беше начина, по който при президента Доналд Тръмп Съединените щати преминаха от ръководството на международния ред до неговото демонтиране, твърдейки че американските съюзници и съперници като Китай експлоатират Америка в своя полза.

На този фон е неизбежно настоящата криза да преначертае глобализацията по един или друг начин. Но как?

Пандемията представлява възможност за редица различни политически движения – от природозащитниците, които отдавна изискват по-устойчиво развитие, до тези, които се притесняват от неравенството или нестабилността на световните вериги за доставки.

Европейците трябва да използват случая, за да преосмислят представата си за суверенитета. Предизвикателството е да бъде начерен начин самата европейска интеграция да послужи като опора за националния суверенитет, а не да представлява заплаха за нея. Тази и последните кризи ни показаха, че на европейските правителства трябва да им бъде позволено да защитават своите граждани от заплахите, въведени от взаимозависимост, независимо дали са природосъобразни, кибер, заразителни, миграционни или финансови.

За тази цел лидерите на Европа трябва да развият визия за „европейски суверенитет“, която смекчава необходимостта от автаркия, като дава възможност на националните правителства да вземат определени основни за себе си решения и да се договарят ефективно в по-широки рамки на взаимозависимост. По-конкретно, подобна визия трябва да мине отвъд разделението между „отворения” и „затворения” лагери в три области.

На първо място, в дебата между самодостатъчността и по-ефикасните, диверсифицирани вериги за доставки, Европейският съюз може да открие средата. Не е реалистично малките държави-членки да се върнат към самодостатъчност, но трябва да е възможно ЕС да произвежда и съхранява ключови ресурси – от вентилатори и храни до 5G мрежи и енергийни доставки – и след това да гарантира тяхната наличност в рамките на единния пазар. Това би предоставило защита на по-малките държави, които са по-уязвими към това да се превърнат в жертви на насилие на глобалната икономика на XXI век.

На второ място, в битката между автокрацията и демокрацията Европа трябва да демонстрира как демократичните принципи могат да бъдат запазени дори в извънредно положение. Тук един обещаващ вариант е да се създаде съдебна рамка, която да гарантира, че данните, събрани за проследяване на ковид-19 и за други цели, не се съхраняват вечно. Лидерите на ЕС също трябва да обмислят нови, взаимно съгласувани стандарти, регулиращи използването и продължителността на извънредните правомощия, приемани от държавите-членки.

Трето, в навигирането между националния суверенитет и многостранността, Европа може да приеме подход, който да удовлетворява и двата импулса, като същевременно начертава траектория, водеща до различна дестинация от тази на Тръмп, китайския президент Си Дзинпин и руския президент Владимир Путин. Обръщайки се към други страни с подобно мислене, ЕС може да оформи международния ред по начин, отразяващ неговите собствени ценности и интереси.

Например, по въпроса за изменението на климата ЕС може да използва данък за коригиране на границите, който ще принуди много от търговските партньори да интернализират собствените си разходи за въглерод. По отношение на миграцията, ЕС може да работи по-тясно с трети страни за управление на движението на хората. Относно глобалното обществено здраве, ЕС може да използва помощ за развитие и други инструменти, за да помогне на уязвимите държави да укрепят своите здравни системи. По този начин той ще сведе до минимум вероятността или поне въздействието на бъдещите пандемии.

В крайна сметка ковид-19 кризата би могла да позволи на европейския проект да се върне към корените си: съчетаване на прерогативите на националната държава с реалностите на взаимозависимостта, а не жертвайки националния суверенитет върху олтара на неолибералната догма. Разработването на последователна визия за европейския суверенитет би помогнало да се подготвим за следващата криза на взаимозависимост. Дали европейските лидери ще преминат теста на Чърчил и ще се изправят пред истината, на която ковид-19 ги изложи, или ще се върнат към обичайното?