Възможните коалиции в сложен Европейски парламент

Kато спор дали чашата е наполовина пълна или празна – така изглеждат коментарите за изборите за Европейски парламент. Но истината е, че новините за Европа след изборите миналата седмица са по-скоро добри: Европейския съюз го очаква промяна, но не и разпад. И въпреки че европейците изглеждат по-скоро предпазливи – над половината от тях допускат проектът да приключи до 10 години, същевременно е рекордно висока подкрепата за него.

Страхът може да загроби, но – както изглежда – и да спаси ЕС, както писа Марк Ленард въз основа на проучването на Европейския съвет за външна политика. Безпокойството за бъдещето накара рекорден брой европейци да отидат до урните и да озаптят възхода на крайните партии. Както стана ясно от изследването, през последните месеци избирателите се преливаха от центъра към крайните партии и обратно, а резултатът е фрагментиран парламент с отслабен център. Наистина либералите, изглежда, ще се превърнат в „неизбежния партньор“ на повечето възможни коалиции, а зелените отбелязаха толкова рязък скок нагоре, че също не могат да останат външни наблюдатели.

В България кампанията беше кратка – едва 3 седмици, но вместо да си отдъхват, политиците и техните екипи ще трябва да продължат работа на високи обороти, защото истинският маратон едва сега започва. Предстоят напрегнати преговори, които да определят ръководството на парламента и на комисиите в него, за състава на Европейската комисия, за важни законодателни актове като бюджета на ЕС за следващите 7 години.

По всички тези въпроси няма да има само една коалиция, а различни ад хок групирания в зависимост от темата. И ако партията на унгарския премиер Виктор Орбан реши да напусне ЕНП и да се прегърне с италианската Лига на Матео Салвини и други нему подобни формации, тази фракция би била сравнима с АЛДЕ. Сборът пък на антиевропейците и евроскептиците в крайното дясно и ляво може при това положение да се окаже около границата на блокиращото малцинство.

 

„Големите“ истории

Съществената промяна на тези избори дойде обаче не от крайните партии, а от големите традиционни партии в центъра.

Отслабването на социалдемократите, започнало преди около десетилетие в Западна Европа, се прехвърли и на изток: сред Вишеградската четворка социалдемократи има на практика само в Словакия, където обаче те загубиха от нова либерално ориентирана коалиция. За имплозията на социалистическата партия в Румъния няма какво да добавим, след като там към изборната им загуба се прибави и потвърждаване на тригодишната присъда на властелина на партията Ливиу Драгня. Единствено в Испания премиерът Педро Санчес прибави съществен дял към фракцията на социалисти и демократи в ЕП, за което очаква висока цена: номинирането на външния му министър Жозеп Борел за върховен представител на ЕС по външната политика. Както и Еманюел Макрон, Санчес очевидно не храни много уважение към процеса на водещи кандидати за определяне на председател на ЕК.

Загубата на християндемократите, макар и малко по-малка, е всъщност по-важна. Тук става дума преди всичко за промяната на политическата система в Германия – от която традиционно идва най-голямата част депутати от дНП. На пръв поглед тази загуба не е голяма: около 7 процентни пункта, но ако се вгледаме в цифрите, ще установим огромна разлика в начина, по който гласуват различните възрастови групи в Германия. При младите (18-34 години) на практика няма гласове за традиционните партии: те гласуват за либералите и зелените, а именно младите ще са движещата сила в преизмислянето на Европа.

За страни като България, където традиционните партии са все още структуроопределящи, този феномен изисква пренастройване в мисленето за политически коалиции.

Политическата и икономическа обвързаност на България с Германия (още от началото на прехода, не само през връзката Борисов-Меркел) ще направи по-трудно ориентирането в европейските коалиционни дебри. След като в останалите големи – Франция, Италия, Полша, Испания, няма управляващи партии от ЕНП, да се разчита само на този канал за влияние в Европа вече няма да е достатъчно. В този смисъл и българската подкрепа за водещия кандидат на ЕНП Манфред Вебер може да бъде заменена на следващия етап от друга стратегия.

 

„Малките“ истории

В много по-шарен парламент, а и Европейски съвет, България трябва да се оглежда за коалиции с други страни извън Големите пет. Новата политическа ситуация в Румъния роди коалицията USR-Plus на бившия комисар Дачиан Чолош, която заедно с Националната либерална партия вероятно не след дълго ще поемат властта в Букурещ. Словакия също е на прага на подобен прелом след убедителната победа на партията на либералния президент Зузана Чапутова.

Преговорите за новата бюджетна рамка на ЕС ще изискват по-широк фронт от съюзници, защото Германия и Франция ще бъдат адресати на щенията на всички и далеч няма да могат да им отговорят.

Победата на Нова демокрация в Гърция и на християндемократите в Хърватия правят партийния разговор с тях по-лесен – но и все по-необходим в региона. Може би с овладяването на евроскептичната вълна ще е по-лесно да се говори ако не за разширяване, то поне за приближаване на Западните Балкани към ЕС. Ако това е „специализацията“ на България, то тя ще има нужда от Атина и Загреб като съюзници.

След загубата на крайнодесните в Дания и Холандия може да е една идея по-лесно да се обсъжда темата за разширяването на Шенген. Но за това ще бъде нужна по-сложна дипломация и по-добра ориентация в местния политически контекст.

Малцина са българските евродепутати, пък и политици, които да имат капацитета и таланта да се ориентират в тази сложна система от география , политически принадлежности и интереси. Но със сигурност получаването на политики пасивно, с упование само в едно политическо семейство няма да постигне целта , най-често изтъквана в родната предизборната кампания: да се защити българският национален интерес. А съвсем далечна цел остава да участваме в разговора за реформата на ЕС, която непосредствено предстои.

 

Статията в „Дневник“ вижте тук .